Темата за пожарникарите е особено актуална в последните години, само че аз няма да я подхващам политическата й светлина. Ползвам професията единствено като метафора на определен тип “приятелско” поведение, което винаги ми е било и продължава да ми бъде непонятно, а и крайно отблъскващо. Всеки от нас има стари приятели, с които по определени житейски или пространствени причини се вижда рядко. С които обаче успява да съхрани близостта си. И даже и когато не сте се виждали или чували с години, при срещите си да имате усещането, че сякаш сте се разделили вчера и може да си кажете всичко. Не за тия приятелства обаче ще говоря днес, а за едни други, при които срещите също са редки, но обикновено предизвикани от едната страна, при това винаги при някаква крайна нужда от помощ или подкрепа. Е, да си кажем честно, всеки от нас има или някога е имал поне един такъв приятел, по-точно е да се нарече консуматор, който не се сеща за него с месеци, но не се чувства неудобно да му звънне в късните или малките часове със спешна молба за пари назаем, за някакво ходатайство или застъпничество, най-общо казано – за услуга. Ще кажете – нали за това са приятелите, да си помагат в тежки моменти. Е, не споделям такива теории. Не може и не трябва да са само за това. Не го разбирам така приятелството. За мен това си е чиста проба използвачество. И не смятам, че е редно да толерираме такова отношение у хората, които се самономинират за наши приятели. Защото приятелството не е постоянна готовност за експресна реакция като на пожарна команда при спешен случай. Приятелството, колкото и делнично и не съвсем префинено да звучи, е за ежедневно ползване – в хубавия смисъл на последната дума. Което не винаги означава постоянен физически контакт – а постоянна загриженост, мисъл, внимание, съпричастие към това, което се случва с другия, па макар и отдалече. Другото може да бъде определено с много различни и не особено ласкателни думи, но не и с думата приятелство.