Винаги съм изповядвал философията, че не всички неща трябва да се изговарят, за да се усетят. А също и че добрите приятелства не винаги означават дълги и дълбокомислени разговори за смисъла на живота, понякога и мълчанието може да е много дълбоко, смислено и продуктивно. И че когато някой човек е близък на сърцето ти, ти по някакъв начин винаги разбираш какво се случва с него, без значение дали е около теб или някъде надалече, дали е решил да ти сподели радостите или проблемите си, или да ти ги спести.
Вчера, по никое време, около десет часа сутринта, много близък приятел, с когото се бяхме чули предната вечер, ми звънна на работата. Помислих, че е забравил да ми каже нещо важно вечерта, а той ме пита: как си.
А наистина точно в този момент не бях добре. Изненадващо и без особен повод ескалираха някакви стаявани проблеми на службата, определено ми беше много криво и имах нужда някой да ми зададе топло и човешки точно този въпрос. На човек просто му става някак по-леко и мисълта, че има хора, които мислят за него, които са на неговата вълна и го усещат, прави някак по-лесно приемането на агресивното ежедневие.
Иначе по отношението на споделяне на проблеми и търсенето на помощ в трудни ситуации аз съм от оная непоправима категория хора, които като котките се крият, когато им е зле, и като се пооправят, се появяват. Само че даже и да си се скрил, даже и да си мислиш, че може да се справиш сам, даже и да не ти се иска да товариш другите с проблемите си, винаги усещането от това да разбереш, че някой има шесто чувство към нещата и емоциите, които ти се случват, е страхотно.