Миналата година повече от осем месеца работих по един проект. Натоварваща и изцеждаща работа – по шестнайсетина часа на ден. И екипна – в този смисъл проблемна. Знаете, че българите сме индивидуалисти и се справяме много по-добре с индивидуалните спортове. Съобразяването с другия, вслушването в правилността на тезите и мнението му и въобще общата работа трудно ни се отдава.
Така беше и в тоя случай. Няколко месеца труд буквално на ръба на силите, недоспиване, недояждане, тотална липса на личен живот. И накрая – провал. Не заради личните ни качества или недостатъчно положени усилия. Както се казва – форсмажорни обстоятелства. Е, няма как след толкова инвестиции на време, усилия, емоции, нерви подобна развръзка да не се окаже фатална и за отношенията между хората. Поизнервихме се – доста. Поскарахме се – пак доста. Помълчахме си месеци. Е, дойде Коледа. И аз реших, че е време някой да направи крачката, и го сторих.
Организирах среща, видяхме се, простихме си, припомнихме си в крайна сметка доста смислените месеци – защото и неуспешният опит си е ценен опит и обогатява даже много повече от другия. И мисля, че всички се почувствахме по-добре. Може би аз в най-голяма степен, защото така или иначе аз бях инициатор и намерих сили да преглътна егото си и да подам ръка.
Е, не съжалявам, напротив. Не бива лесно да зачеркваме периоди от живота си – каквито и обиди да сме понесли, колкото и трудно да ни е било. Не за друго – а защото остават дупки, които не може да запълниш с нищо друго, освен с титулярите. Каквито и да са били. Те са част от нашия живот и от нашите преживявания.