Много мразя някой да ми натяква нещо. Особено хора от близкото ми обкръжение. Смятам, че читавите хора, сред които нескромно се причислявам сам, не се нуждаят от специално напомняне за това, кой какво е направил за тях – жертва, жест, подарък, изненада, заем, помощ при намиране на работа, за пренасяне на багаж, бърсане на сълзи в тежък момент и още хиляди неща, за които се сетите и които са съвсем нормална реакция към и за хора, на които държиш.
Защо започвам с това емоционално и малко гневно встъпление. По повод, разбира се. Още не съм стигнал до етапа, в който писането ми е надскочила делничното и няма нищо общо с действителността. Когато стигна до великите обобщения и метафори, ще го разберете сами. Но сега към историята.
Ще ходим на планина. Голяма група. Обикновено всяка година, в края на август, правим един голям неколкодневен планински преход. Обикновено сменяме – преди две години бяхме в Пирин, миналото лято в Рила, сега ще ходим в Стара планина. Който не се е занимавал да организира подобно масово мероприятие, той знае колко сложна е организацията на нещо подобно. Аз имам доста задълбочени наблюдения и затова никога не бих се захванал. 🙂 Започва се тоя иска, пък после не иска да идва, в еди-коя си хижа всичките места за дадена дата са резервирани, в друга пък не може да направиш просто резервация, а трябва да изпратиш парите за нощувките с банков превод. Абе врътня и нерви са. И ако в последния момент се окаже, че ще има трайна гръмотевична буря, всичко може да отиде на вятъра.
Е, от една такава прогноза за времето дойде и поводът за днешните ми писания. Прочетох аз, че се очакват мощни гръмотевични бури в района, в който ще се придвижваме, и веднага се обадих на приятеля, който се явява главен организатор на цялото горско движение, да обсъдим дали да не тръгнем по-рано, или да се установим на по-близката хижа, преди началото на бурята. Той, явно изнервен покрай всичките перипетии около организацията, изригна без повод. И почти ми обясни как ние като едни същи михлюзи с ръце в джобовете само обикаляме по баирите, а той се е нагърбил с тежката част по осигуряването на екскурзията, на всичкото отгоре имаме и претенции.
Да, така е, не е лека организаторската роля. И никога не е била. Ама и тя, като повечето неща в живота, не е задължителна. Ако… Ако човек има желание и мотивация, го прави. И не е редно да кара другите да се чувстват неудобно от това.
А те, ако са читави – аз поне такива подбирам в близкия си кръг, – ще намерят начин да му благодарят. Не гръмко и натрапчиво, но от сърце.