Капацитетът на мозъка за дълбоки връзки е ограничен – това го знам още от социолога Робин Дънбар. Но усетих го с пълна сила миналия вторник, в онази задушна работилница на улица „Шишман“, където уж се учех да правя керамика.
Студената глина лепнеше по ръцете ми, докато около мен пет жени въртяха гярната си в безмълвен ритъм. На пръв поглед – идилия: влажна пръст, мирис на пещ, обща концентрация. Само че всъщност ние не бяхме свързани една с друга, а със самата глина. Тя беше нашият щит.
Като свърши урокът, започнахме да прибираме инструментите. Разговорите мигом се сведоха до безопасни технически теми – температури, смеси, глазури. Все едно обсъждахме прогнозата за времето. Никой не се осмели да влезе в неудобния терен на личните истории, страховете, самотата. Всеки стоеше зад маската на „хобито си“.
Това е икономика на повърхността. Даваме пари и време за групи, които ни дават илюзия за принадлежност, но всъщност само запълват празнините в графика. Срещаме се да играем табла, да правим йога или да готвим, защото там правилата са ясни и няма риск от емоционален срив. Но истинските връзки не се случват, докато гледаме в глината, а когато се осмелим да я подминем и да погледнем в очите на човека до нас.
От опит знам, че ако искаш да преминеш от „партньор по занимание“ към „близък човек“, трябва да рискуваш. Трябва да прекъснеш ритъма на безопасните теми и да зададеш въпроса, който не е за тази стая. Да кажеш нещо, което няма нищо общо с глината, но има всичко общо с теб. Ако не се научим да сваляме щита на „общия интерес“, ще останем само в списъка на познатите, които се усмихват на събирания, но не знаят нищо за истинската ти болка.“