По всяка вероятност заглавието на днешния ми материал ви изглежда съвсем неуместно за тематиката и стилистиката на блога ми. Аз обаче не мисля, че темата за тайните е несъвместима с темата за приятелството. И се сещам за поне два аспекта, от които може да бъде обсъждана. Първия – трябва ли да съществуват тайни и недоизказани, премълчани неща между близки приятели. И втория – ако близък човек е споделил нещо лично и съкровено с нас, длъжни ли сме да запазим информацията само за себе си. Разбира се, че ще отговоря и на двата въпроса, естествено с уговорката, че не ангажирам никого с мнението си и всеки може да процедира по отношение на тези неща така, както му нашепва собственото аз.
Личното ми мнение по първия. Смятам, че всеки човек има право на собствено неприкосновено пространство, ама наистина лично, такова кътче, в което да не допуска никого – дори най-близките си приятели, даже интимния си партньор. То е част от личната ни свобода, от същността ни, от правото ни да останат и неща, които са си само наши, и никой няма право да ни се сърди, че въпреки близостта и дори обичта не искаме да го допуснем до тези ъгълчета на душата си.
Втората тема – ако все пак сме решили да споделим или пък приятел е решил да ни направи съпричастен към нещо много негово си и съкровено, има ли основателна причина, поради която да направим тайната достояние на някой друг, дори и с добрите намерения да помогнем. Категоричният ми отгово е НЕ. При никакви обстоятелства не трябва да го правим. Дори и с извинението, че всъщност искаме да направим добро. Историята показва, че и за най-печалните и черни страници от човешкото съществуване винаги са се намирали морални основания и оправдания. Но ако трябва да сме честни, няма никакво оправдание за това да предадем някого. Защото споделянето на споделена тайна с някой друг си е ни по-малко, ни повече от предателство. А за предателствата никога няма смислени извинения.