В днешно време създаваме приятелства лесно. Или поне си мислим, че е така. Наричаме “приятел” всеки, с когото сме прекарали една забавна вечер в заведение или сме провели повече от 5-минутен разговор. А всъщност тези хора не са ни приятели, както и ние на тях не сме.

Тъжното е, че се отнасяме твърде лековато към думата “приятел” и често дори се самозаблуждаваме, че имаме някакви по-дълбоки взаимоотношения с тях и не отчитаме факта, че нито те знаят нещо съществено за нас самите, нито ние за тях.

А в същото време пренебрегваме наистина значимите хора в живота си, защото по една или друга причина те са били в лошо настроение, депресия, или са имали някакви свои ангажименти. А ние сме искали да се забавляваме. Да си гледаме “кефа”, да не се натоварваме с излишно напрежение, а хората, които наистина държат на нас и ни ценят са имали нужда от нашата морална подкрепа в този момент. Отчуждаваме ги от себе се, а после, когато колелото се завърти и ние сме тези, които имат нужда от тях разбираме, че те вече са си тръгнали. Защото твърде дълго са чакали нашето внимание, но не са го получили.

Обръщаме се и към новите си “приятели”, но те са на друг етап и забавлението е на преден плана, като не ги интересува дали сме в криза или нещо се случва с нас, защото просто не държат на нас.

Е…, способни ли сме да запазваме приятелствата си? Или когато някой дойде с градивни критика към нас не си кажем просто “този не ми е нужен”, до момента, в който не останем сами.

Rate this post

Google+ Comments