Имаше една игра на карти, която играехме като малки. Казваше се Кент и сегурно децата все още я играят от време на време. Разделяхме се на отбори под двама раздаваха се по няколко карти на всеки, четири открити на масата, а останалите от тестето се използваха за смяна на тези четири. Целта на всеки играч беше да събере комплект от четири десятки, аса, двойки, девятки или каквото и да е друго. Уловката беше, че за да спечелят, партньорът му трябваше да каже “Кент” в знак, че имат чифт. А за да каже партньорът ти “Кент”, трябваше да ми направиш някакъв знак или намек.
Още тогава разбрах, че не всички хора разбират от намеци. Някои от тях просто никога не могат да ги, докато други сякаш ги надушваха отдалеч. Умението ми да разпознавам тези два типа хора с времето се разви далеч отвъд играта на карти и се пренесе в реалния ми живот. Отлично познавам приятелите ми, на които директно трябва да им кажа, че не ми се излиза, за да ме оставят намира, и тези, които ме разбират само като им подметна, че тази вечер искам да дочета книгата, която съм започнала преди време. Може и въобще да не стигна до нея, но някои от приятелите ми знаят, че това е само претекст да си остана у дома и затова няма да ме питат после: “Какво стана на края на историята?”
Честно казано, мисля, че не са много хората, които разбират от намеци. Но не и много тези, които знаят, на кои хора могат да им говорят с намекване и пак да се разбират нормално.