Често хората бъркат двете неща. Преживяването на мимолетното приемат като истинско и дълбоко чувство. А всъщност става въпрос за коренно различни неща, които не винаги успяваме да разграничим.
За това, да се влюбиш, като че ли не се изискват никакви усилия. От огромно значение са изключително важния за този момент външен вид, както и маниерът на общуване на обекта ни. И това като че ли е напълно достатъчно да се отдадем на сладки мечтания, да се пуснем по вълните на физическото влечение и да решим, че без избраника ни живот повече няма.
Виж, любовта е друга работа. Зряло чувство, което не се случва изведнъж и веднага. Тя не се движи по повърхността, защото освен всичко останало е и въпрос на лично израстване. Тя, противно на твърденията, не е сляпа, никак даже. Невиждащо е мимолетното физическо увлечение.
Понякога хората срещат някого и решават, че това е той или тя, единствения, за цял живот. Минава известно време и започват да забелязват някакви недостатъци. Те стават все повече и повече, раздразнението расте и неизбежно се стига до разрива.
Влюбването не винаги преминава в следваща фаза.
Защото в основата му стои преди всичко физическата близост, това е свързващото звено – до момента, в който привличането не започне да се притъпява. И след него не остава нищо.
При любовта е обратното – водеща е душевната близост. Затова тя не подменя реалности, не създава илюзии, не идеализира излишно. Тя вижда нещата такива, каквито са, но това съвсем не води до угасване на чувствата. Защото тя приема и обича човека такъв, какъвто е, с всичките му несъвършенства.