Миналата събота беше бляскавият (по думите на организаторите) финал на риалити формата – по моя преценка един от най-неискрените и лицемерни сезони. Най-голямата лъжа и заблуда за този сезон е, че вътре се родиха трайни приятелства. Ваня Червенкова, излязла-неизлязла от къщата, тръгна по телевизионните студиа да обяснява как постоянно се вижда с хората от своя лагер, как се събират на шумни вечерни купони и постоянно я търсят и посещават в офиса й за съвети и подкрепа от различно естество. Всяко чудо за три дни е казал народът, така ще се получи и с тези интензивни следбрадърски срещи – ако наистина се случват. В момента участниците изживяват нещо като посттравматичен стрес или още по-точно казано Стокхолмски синдром (насилникът е Червенкова) и за да не им е прекалено рязък прехода от едно състояние и от едно място към друго, търсят една такава гранична зона с усещания и контакти, близки до тези в къщата. Само след месец обаче повечето от тях нито ще се сещат за другите, нито ще ги търсят. Просто защото повечето от тях не ги свързва нищо, освен общото им, не особено смислено и приятно, двумесечно житие-битие в къщата, общите им скандали – при това за не особено значими неща.
Защото какво общо биха могли да имат хора като Станка Златева и Тервел Пулев, които, макар и да не блестят с красиви умове, са свикнали да печелят победите си честно, с хвърляне на тонове пот в залите, с много нерви по състезания, и Мама Фотка, която явно и в бизнеса, и в живота, и в игрите е свикнала някой бизнес партньор да подава по едно силно рамо и да купува вота – образно казано? Какво общо биха могли да имат макар и доста арогантният на пръв поглед Пламен, но пък за сметка на това почтен по свой си начин, и префиненият Мариян Кюпранов, постоянно демонстриращ добри обноски, но също така винаги готов да ти забие нож в гърба, само и само да дръпне малко по-напред в напдреварата. Нищо. Затова тези формати могат да родят всичко друго – не и приятелства.