Доволни екзотична ми се стори преди няколко месеца, на последните избори, идеята на една от политическите сили, които се бяха запътили към парламента – да осигури безплатен достъп до интернет на населението в някои бедни и отдалечени район. Мислех си тогава, работата на едно управление не е да плаща комуналните и всякакви други разходи на населението, а да създаде възможности регионите да се развиват нормално, да няма места, в които безработицата и бедността да вземат отчайващи размери, пък те хората сами ще намерят пътя до касите на интернет доставчиците и ще си спечелят парите.
Покрай цифровизацията на телевизията обаче, която се случи окончателно само преди няколко дни, и покрай множеството репортажи с възрастни и не толкова възрастни хора, които бяха отчаяни, защото след спирането на аналоговия сигнал, остават откъснати от света във всеки един смисъл. И защото там, където живеят, въобще няма покритие на цифровия сигнал, и по причина, че хората не могат да отделят пари, за да си подсигурят други начини за достъп до тв програмите.
След това попаднах и на един пост във фейсбук, в който млад, трайно безработен човек от Северозападна България, където със сигурност знаете, нищетата е страшна, споделяше, че най-вероятно това ще е последното му появяване в мрежата, тъй като няма пари да си плати следващата такса. И си дадох сметка, че всъщност тази идея от предизборната политическа програма не е толкова чак толкова безумна и нелогична, колкото ми се беше сторила.
Има места и хора в България, за които телевизията и интернет са не просто другар в ежедневието, те се единственият свят, в който живеят.
И ако държавата от годините не може да им осигури едно нормално съществуване и възможност да се изхранват, то поне може да им плати една виртуална действителност.