Тези от вас, които обичат комедийни сериали, няма как да са пропуснали американския “Приятели”. Или пък съвсем прясната му турска имитация – “Мечтатели”. И да са си мечтали и те да живеят в една такава задружна комуна, в която ключовата дума е споделяне – на всичко: проблеми, радости, придобивки, скандали, срещи, раздели. Звучи носталгично и познато, особено за тези, които са били студенти, още повече, ако това е било не в родния им град. През тези години общността е всичко, на практика няма момент, в който да останеш сам, чак понякога започва да ти се иска поне за час да имаш лично пространство, в което да не припарва друг. Кратки и бегли желания – в никакъв случай не определящи годините, за които говоря.
Защо се отприщих днес на тази тема, при това толкова емоционално. Вчера седнахме с приятел – Иван се казва – на кафе. Е, по това време на годината съвсем естествено една от темите е или отминалото вече море, или предстоящото. Обикновено Иван и приятелката му ходят на почивка от години заедно с един негов състудент, с когото са много близки, и винаги са си прекарвали идеално. Да, ама миналата година състудентът сменил приятелката, новата не била почитателка на такива другарски мероприятия и по тази причина това лято отрязали другарското мероприятие – искали да си прекарат отпуската абсолютно сами.
Та се поразговорихме на тази тема, защото съвсем очевидно хората с годините или с обстоятелствата в личния им живот променят необходимостта си от общност. Защо и кога се случва? Ами при всеки различно. Има и такива, които тази модерна болест ги подминава. Въпросът е дали е здравословно. Не мисля – човек винаги трябва да има стабилна, проверена и добронамерена среда и старите приятели са точно това. Не виждам причини да се лишаваме от една от и без това малкото основи под краката си в тия вълчи времена. А вие!?