В събота изгледах с огромно удоволствие епизода от НепознатиТЕ, посветен на изключителния български актьор Наум Шопов. Невероятно дълбок човек и много самотен. Сподели, че избрал емоционалното отшелничество доброволно преди много години, като застраховка срещу нараняване. Още като много млад, когато бил разпределен в Бургаския драматичен театър, най-близкият му приятел откраднал първата му любов. След изключително силната болка от предателството, той решил – никога повече. Доверието и близостта създават предпоставки за силни разочарования. И се опазил. Мене ако питате – не от нараняване, а за изкуството. Защото, без претенции, че разбирам много от театър, но толкова релефен и задълбочен талант не става от екстроверт, става от човек, който гледа много навътре в себе си. Всеки си прави своите избори и смятам, че те винаги са правилни.
За друго обаче се замислих след предаването. Всеки от нас има поне няколко случая на тотални разочаровани от хора, на които се е доверил и с които е бил близък. Аз лично се сещам поне за няколко – и присвоени любови, после прераснали даже в бракове, и за нарочни клевети, за интриги, съзнателни груби обиди, за непредложена помощ в нужда, грозна неблагодарност – още много мога да изреждам. Но смятам, че успях да се опазя от пораженията на лошотията – защото не позволих през годините тези неща да ме дистанцират от хората, да събудят прекомерна мнителност или да ме накарат гледам гневно към миналото и към бившите – без значение в какво качество. Паля се в момента, после забравям и най-важното – искрено прощавам. И така трябва, стига да може да го постигнеш. Защото за обикновения човек, не за артиста, е много по-важно да се съхрани за живота. А това означава ни по-малко, ни повече да не спира да дава шанс на другите и да е сигурен, че не всички са маскари. Без страх. И без да се гневи, ако сбърка за пореден път.