Историята има неприятния навик да ни припомня, че великите хора не са защитени от най-болезнения удар – предателството. Тъкмо обратното. Колкото си по-ярък, толкова повече сенки привличаш около себе си. А сред тях често се крият хора, които наричаш приятели.
Едит Пиаф – гласът на Франция и душата на Париж, дълго време храни и пои цяла банда безделници, които я обикалят като мухи на маса. Тя знае, че я използват – не е глупава. Знае го, но дълго търпи. Докато един ден, в ресторант, не им поръчва само варен картоф. А друг път събира всичките си бижута, поглежда приятлите си в очите и ги хвърля в тоалетната. Психическият срив е логичен – когато виждаш, че нито един от хората около теб не те обича, а само те изсмуква. А тя вече умира от цироза и няма сили да лъже себе си.
Джек Лондон, най-високоплатеният писател на своето време, строи „Вълчата къща“ за свои „приятели“ – писатели, поети и философи. Храни ги, осигурява им всичко. Те му се отблагодаряват, като… подпалват дома му. А когато е на ръба на отчаянието, един от тях цинично казва: „Джак получава пари твърде лесно. Трябва да му помогнем да ги похарчи.“ Последният му ход – изчисляване на смъртоносна доза опиумм – самота и отвращение.
Есенин и Висоцки – двама гении, които са изпити капка по капка от „другари“. Пият с тях, раздават скъпи вещи в алкохолен унес, а на сутринта никой не връща нищо. Есенин няма къде да живее, защото съквартирантът му е настанил в общата им стая на жена си. Висоцки умира от зависимости, а „приятел“ му носи коняк, защото… така се прави, нали?
Приятелството между Ницше и Вагнер също завършва с плесница: Вагнер публично заявява, че философът е бил лекуван в психиатрия. Вагнер, геният, избрал да плюе по Ницше, вместо да го защити.
Цар Иван Грозни цял живот пише проклети писма на любимия си княз Курбски, който го предава. А Юлий Цезар? Намушкан до смърт от „приятели“. Няма как човек с неговата интелигентност да не е усещал какво се случва, но точно това е проблемът – не искаш да вярваш, че твоите хора ще те убият.
Зигмунд Фройд формулира причината още преди сто години: проектираш доброта. Пренасяме върху другите своите морални стандарти, наивно вярвайки, че те също не биха предали. Но това е илюзия. Често именно най-достойните, най-щедрите, най-светлите се оказват разпънати на кръста на чуждата корист.
Затова Данте поставя предателите в най-страшния, най-дълбокия кръг на ада. Защото предателството е по-жестоко от смъртта. То не идва от врага. Идва от този, когото си пуснал в дома, в живота, в сърцето си.
Истинските приятели не се броят на пръсти. Понякога ги няма. Но ако някой ден един от тях застане до теб, без да иска нищо, само защото си ти, тогава ще знаеш, че си намерил чудо. И то не е в славата, не е в успеха, а в лоялността насред бездушие.
