Някои любовни истории не се раждат на страниците. Те се случват в реалността – със своите несъвършенства, предизвикателства, но и с красота, каквато литературата трудно може да предаде. Историята на Марк Твен и Оливия Лангдън е точно такава. Не лъскава. А истинска.
Той я вижда за първи път не на живо, а в миниатюрен портрет-медальон. Приятел му го показва и му казва, че това е сестра му. И без още да е разменил и дума с нея, Твен вече е знаел: това е жената. Уредили му среща. Две седмици по-късно ѝ предлага брак. Толкова директен, толкова неприлично сигурен в чувствата си. А тя – нежна, възпитана, от заможно и строго религиозно семейство – естествено казала „не“.
Но Твен бил упорит. И влюбен. И малко по-луд от нормалното. Нямал пари, нямал титли, произхождал от нищо – син на адвокат без клиенти, минал през какви ли не професии: печатар, лодкар, златотърсач. Но когато започнал да пише, нещо се подредило. И точно тогава срещнал нея – момичето, което щяло да стане всичко за него.
Разликата помежду им е очевидна: той – 34-годишен, беден, свободолюбив, духовито неприличен и от прост произход. Тя – 24-годишна, болнава, от строга религиозна фамилия, културна и отгледана с пари. Но той не се отказал. След втория ѝ отказ, този път по религиозни причини, Твен ѝ казал: „Ако трябва, ще стана добър християнин.“
Когато напуска дома ѝ, каретата му се преобръща на път за гарата. Буквално катастрофира. Връща се целият в рани – и остава още малко при нея. В това „още малко“ се ражда тяхната история. След месеци писма, разговори и колебания, тя казва „да“.
Така започва бракът им. Били заедно 34 години. Той я нарича „Ливи“ и до края на живота си повтаря, че тя е неговата най-голяма радост. Когато най-накрая се оженил за нея, на 32 години, признал пред приятел:
„Ако знаех колко е хубав семеен живот, щях да се оженя преди 30 години, вместо да си губя времето да ми пораснат зъбите.“
Тя станала първият му редактор, най-близкият му човек, съвестта му. Заради нея изтрил „Проклятие“ от „Хъкълбери Фин“. Заради нея не публикувал хиляди страници, които считал за неподходящи. Всяка вечер ѝ чел от Библията. Всяка сутрин ѝ казвал, че я обича. Дъщеря им Сюзи го описала най-точно:
„Мама обича морала. Татко обича котките.“
А Твен казвал:
„Ако тя ми каже, че носенето на чорапи е неморално – ще ги сваля веднага.“
Наричал я „моето момиче със слънце в очите“ и вярвал, че любовта ѝ го е спасила от самия него. Когато остарели, не се разделили нито за ден. А когато Твен тръгнал на околосветско пътуване, Оливия го последвала, въпреки болестта си. Защото знаела, че без нея той ще се изгуби.
Животът им не е лек. Загубват първородния си син Лангдон на 19 месеца от дифтерия, а по-късно дъщеря Сюзи умира на 24 от менингит. Третата им дъщеря, Джийн, страда от епилепсия, която при в зряла възраст довежда до смъртта ѝ през 1909 г. Единствената им дъщеря, която оцелява, е Клара. Самата Оливия умира на 58 във Флоренция от сърдечна недостатъчност, след десетилетия борба с туберкулоза и усложнения от болест на Пот. Той е на 68, когато я изпраща. Говори малко след това. Вече няма на кого да показва ръкописите си.
Разликата им е десет години. А животът им – цял един свят. С компромиси. С тишина. С писма. С вечери, на които тя чете Библията, а той се съгласява да се моли. Същият той, който иначе не вярвал особено в Бог, но вярвал в нея.
Не знам дали това е любов. Знам само, че когато ми е писнало от любов, винаги се сещам за тях. За едно „не“, което се обърнало в „да“. За една катастрофа с карета, която останала като най-доброто преобръщане в нечий живот. И за мъжа, който бил готов да се откаже от чорапите си, само и само тя да е щастлива.
