Пролетта успя да се намести – за кратко – посред зимата и със сигурност повечето от вас са използвали уикенда или седмичните вечери да седнат с приятели навън. Е, и аз. Излязохме по на питие със стар приятел – няма да ви обяснявам, че питиетата станаха повече. То се подразбира. Е, като понапреднахме с материала, и разговорът стана значително по-задълбочен и откровен. Сподели той – страшно бил хлътнал по своя колежка, но не предприемал каквито и да е действия, с които да покаже симпатиите си и евентуално да ги придвижи към някакво развитие. И съвсем честно си призна – от страх. Страх да не бъде наранен отново.
Преди около пет години беше стигнал до сватба с едно момиче, с което преди това бяха живели заедно около година. Като ви казвам до сватба – всичко беше купено, рокли, костюми, резервации в ресторант, ритуал в църква, поканите – разпратени, гостите и те купили подаръци и около седмица преди събитието девойката му съобщи, че е размислила, че не е той човекът, с когото иска да прекара остатъка от живота си, и други такива тривиалности, които се казват в такива случаи. Истината лъсна след няколко месеца – просто внезапно в живота й се появил нов човек, влюбило се момичето и така. Да се вини някого в подобна ситуация, е несправедливо. Никой не знае как би реагирал на нейно място. А и не можем да кажем, че е постъпила неправилно.
Дадох си сметка обаче след това признание на приятеля ми, че най-лошото в неприятните неща, които ни се случват, особено в интимен план, са не самите негативните преживяванията, а трайните страхове, които неусетно изработваме и които за съжаление след това ни карат да пропускаме неща и хора, вероятно много добри и смислени.
Може би се питате какъв съвет му дадох. Никакъв. Защото и аз самият не знам кое е правилно – дали да сме подвластни здравословно на страховете си, или неразумно да ги забравим.